Винаги съм се чудила какво толкова намират в нея? Още когато беше момиче - някъде на 12-13 години, момчешките погледи я обграждаха с внимание. Харесваше й и правеше какво ли не, за да ги задържи.
Слънчевите лъчи едва бяха стоплили земята на пролет, когато тя обличаше късата пола и отиваше на училище. За нея, а и за повечето ученици тази дума - училище отдавна бе загубила значението си. За тях това бе място, където показваха новите си дрехи , научаваха някоя друга пикантна история, или просто разнообразяваха сивото си ежедневие.
Тя не търпеше да бъде сама. Винаги търсеше да привлече нечие внимание, обожаваше комплиментите и дори като дете намираше начин да си ги получи.
Като нейна съученичка общо взето не се впечатлявах от нейното поведение. За разлика от нея бях тиха и спокойна в държанието си. Нямах място сред шумните училищни компании и може би според мнението им, казано на ученически жаргон бях невзрачна и задръстена. И това не ме впечатляваше особено - аз живеех в моя свят.
Но все пак с времето се опитах да изградя свой кръг от приятели, които имаха много по-различни занимания от онзи свят, от колкото на ученическата ми среда.
След като завърших училище се стараех да огранича контактите си с нея, въпреки че от скоро апартаментите ни бяха един до друг. Независимо, че пътищата ни бяха различни, когато се случеше да бъдем на едно и също място тя и само тя бе най-яркото момиче. Не бяха рядко случаите, в които се озовавахме в една компания. Опитвах се да си затворя очите за моментите, в които всички погледи се оказваха в нея. Някак си отново успявах да прикрия факта, че се чувствах пренебрегната и наранена. Но вътрешно в себе си вярвах, че ще дойде моментът, в който околните ще прогледнат и аз ще изляза от позицията си на втори план.
В повече обаче ми дойде фактът, че симпатичното момче от долния етаж, в с което разменяхме книги, списания и бъбрехме с часове, вече не ме забелязва, когато тя е наоколо. Навсякъде, където се случеше да бъдем заедно, аз бях като бледа сянка, почти незабележима.
Скоро се запознах с едно момче от клуба, в който ходех. Беше музикант, свиреше там с групата си. Имаше красиви сини очи, плениха ме тези очи. Не беше нужно да разговаряме много, за да установя, че си допаднахме. Знаех, че между нас има някакво неудържимо привличане и нищо не може да попречи на това.
Не можех дори и да си помисля, че някога тя ще се намеси между нас. Вярвах, че той никога не би се загледал в друго момиче.
Веднъж говорех с него по мобилния и я видях да стои зад мен на етажа.
- О, онзи симпатяга от клуба а? Познавам го. Тази вечер ще се видим. Много мило момче, ще му пратя поздрави от теб!
В онзи момент в мен се надигна някаква неудържима ярост, гняв и болка. Идеше ми да я ударя, дори и да я убия, но не посмях. Обърнах се и се затичах разплакана по стълбите. Искаше ми се да избягам да се махна от това място. Аз също имах нужда от любов. Не бих искала да ме преследва през целия ми живот. Не мога, не искам да бъда нечия сянка. Всеки има право на щастие. Но за щастието се воюва. Открито и честно без сенки и полусенки. За да е истинско то - щастието.