- Много е студено днес, Недке! Хората не купуват цветя.
- Да, права си, но на мен не ми стигат пари да се прибера. Ще постоя още малко.
- Ето, вземи! Аз ще ти дам за път - каза старата жена без да се замисли - И без това лекарство няма да мога да си купя.
Жените продължаваха да стоят на тротоара с надеждата, че все някой ще си купи цветя. Гледаха минаващите покрай тях хора. Изражението на лицата им беше различно. Всеки от тях бе понесъл своята грижа, радост или тъга. Продавачките се усмихваха на хората. Някои им отвръщаха със същото, други ги отминаваха безразлично, а трети надменно обръщаха глава и продължаваха своя път. Този жест не отчайваше възрастните жени. Те искрено вярваха, че все някой ден на хората ще им потрябва красота.
Свечеряваше се. Продавачките решиха да си тръгват. Станаха,отупаха полите си от праха, взеха цветята и поеха нагоре по пътя.Неочаквано момчето,което пресичаше посоката им, се спря.
- Продавате ли тези цветя? Бих искал да купя няколко за приятелката си!
- Да - с усмивка му отвърна едната от тях - вземи, синко! Вземи тези, виж колко са хубави!
- Вземи си и люляк, момче - добави другата жена.
- Колко сте мили - усмихна се момчето и им подаде шепа монети - Съжалявам, но нямам повече, за да ви се отблагодаря!
- То и ние нямаме пари, но ти си добро момче. Здрав бъди!
Един автобус дойде на спирката. Момчето се затича и се качи в автобуса. Жените дълго гледаха след него. Поеха пътя към дома. И двете бяха доволни, че все пак трудът им е бил потребен.

Светът винаги ще има нужда от красота.