Страст Имаше едно забравено бунище на край селото. Какво ли не бе захвърлено там? Почти никой  не бе стъпвал от години. Хората  дори се бояха да минават покрай него. Разказваха, че някакъв странник живеел там от околността.
Беше края на месец септември и циганското лято  радваше душите на хората. Ласкавите слънчеви лъчи  галеха земята. Със спомен за тези нежни мигове от лятото Лиляна пое по пътя, който водеше извън селото. Беше решила да се поразходи. Наблизо се простираха лозята. Грижовни стопани събираха натежелия плод. Отдадена на своите мисли, не усети кога  се бе отдалечила от селото. Пред нея се оказа сметището. Недалеч, нещо се размърда. Животно - помисли си тя. В следващия миг, пред нея, в цял ръст, застана  човек. Краката й се подкосиха. Дори нямаше време да си помисли какво можеше да й се случи.
- Накъде си тръгнала? - попита странникът.
Едва превъзмогвайки себе си, момичето събра кураж и отвръна:
- По работа!
Остана прикована на място от поглед, който я гледаше в упор. Очите на странника  излъчваха особено излъчване. Несравнимо зелени,  по-скоро те смущаваха отколкото да всяват страх и ужас. *
Изминаха няколко дни. Някакъв вътрешен смут беше нарушил равните делници на Лиляна. Срещата на бунището, несподелена с никого не излизаше от ума й. С всеки изминал ден си задаваше все повече и повече въпроси. Този неповторим зелен цвят непрекъснато се появяваше пред очите й. С какво я впечатли този човек? Един любовен трепет нямаше да бъде новост за нея. Душата й беше усещала подобно нещо. Имаше приятел и нищо не застрашаваше връзката й с него. И въпреки всичко, съдбата накара я накара да трепне пред страннка. Защо? Какво подклаждаше онова чувство, което я караше да мисли за него? Не можа да устои на многобройните въпроси, които се въртяха в главата й. Без да знае на къде да поеме излезе от дома си.   Казват, че няма случайни неща. Срещата на сметището с девойката не остана безлична и за Иван, който в селото наричаха скитника. Сплетените на плитки дълги коси, дързостта - скрила нещо недоизказано, преобърнаха дните и нощите му. Някаква магическа сила го връщаше към онези години, в които душата му за първи път бе усетила странния зов на привличането. Мълчалив и самотен, бавно пое пътя към селото. Там, обикновено, отиваше рядко. Но сега... в гърдите му напираше необяснимо желание да я види. Закрачи уверено по утъпканата пътека. Когато влезе в селото нямаше голям  избор къде да отиде, освен да влезе в кръчмата. Оставаше му да пресече площада и както винаги да изненада  нейните постоянни посетили.
Изведнъж като, че ли  нещо парна сърцето му. Срещу него, замислена, навела глава, вървеше тя. Иван запази самобладание... Тя така и не повдигаше глава. Ще го види ли? Спряха един срещу друг на дъх разтояние.
- Ти тук?! - едва чуто пророни девойката.
- По работа и аз!!  Търся те. - каза странникът и сам се изненада от неочакваното откровение.
Лиляна не можеше да откъсне поглед от тези зелени, зелени очи. Мигът й се стори цяла вечност. Задържа погледа си още малко като прикована, вдигна високо глава и безмълвно отмина. Отметнатите й плитки неволно докоснаха рамото на странника. И той не се обърна. Разминаха се. Но съдбата отново сложи своя знак.
**
Дните и  нощите се сляха за Лиляна. Мислъта неуморно търсеше  нещо.
- Бабо, знаеш ли нещо за странникът, който  живее на край село? - попита  тя веднъж баба си.
- Странникът ли? Онова младото момче?!
- Да!
- Спомням си, преди години, неговата баба  живееше в тази  същата къща, на края на селото. Тя бе в вдовица. Много хора  ходеха при нея да си леят куршум, да им бае, или да им гледа. Но това не се приемаше от всеки като нещо нормално.  Говореха какво ли не за тази жена, макар че не бе лош човек. Странна беше. Сина й се премести града. Устрои живота си там. Това  момче - внукът й сега живее в самотната къща на баба си. Рядко го виждам в селото. Вижда ми се тъжен, не знам защо?! - въздъхна  въздрастната жена.
     Лиляна разбра, че този човек не бе опастност за нея. Убедена беше, че не може да я нарани. Дали това е любов?! Досега у приятеля си бе срещала подкрепа и спокойствие, но никога онази искра като в очите на странника,която я  караше  я да се чувства необикновено. Някакво необяснимо и властно чувство изпълваше гърдите й. Правеше нея светът около нея по-различен. Това чувство бе обсебило цялата й същност.      Някъде в старата къща Иван стоеше самотен и мислите му непрекъснато го отнасяха към нея.  Душата му бе иживяла една изминала любов. Именно болката по нея го бе довела  тук, в старата къща на баба му.  Сега това чисто и нежно момиче с нещо го привлече. Душата му бе неспокойна.
    Дните се редяха. Лиляна трябваше да отиде в града. Побърза да свърши работата си. Нямаше търпение да дочака автобуса за връщане, качи се на другия,  който отиваше в близките села. Привечер, тя слезе на километър от селото. Пред нея се простираха огромните житни поля, а зад нея единствено пътят я разделяше от лозята. Неочаквано в далечината пред нея видя Иван. Сърцето й заби лудо. Стоеше неподвижно и не смееше да помръдне. Когато той застана пред нея, като че ли земята под краката й се разлюля.
- Добра среща! - продума Иван.
Тя не беше в състояние нито да го чуе, нито да отвърне. Нещо неудържимо ги теглеше един към друг. В тази съдбовна тишина, в простора остана само птичата песен...
Денят бавно отстъпваше на нощта. Някъде в привидното спокойствие на полето се раждаше една тайна. Единствено небето бе свидетел.  Какво щеше се случи по-нататък, само съдбата знаеше...